Като у дома

Прекарайте достатъчно време с думата жилище и тя започва да звучи оскъдно. От всички преводи, които познавам, най-красивият е испанското hogar: убежище, място, където се чувстваш в безопасност, място, където можеш да бъдеш себе си. Коренът му е латинската дума за огнище — огънят в средата на къщата.

Тазгодишният Световен ден на архитектурата, 5 октомври, минава под мото, определено от Международния съюз на архитектите: „Жилището е човешко право. Построй го.“ Както винаги, той съвпада със Световния ден на хабитата на ООН, посветен тази година на „Подходящо жилище за всички“. Прочетено бързо, второто изречение звучи като указание към архитектите. Прочетено бавно, то е отправено към всички. Към политиците и планиращите, да — но и към хората, които живеят в домове, и към правото им да ги построят или да им бъдат построени, с каквито средства разполагат. Това не е боен вик на една професия. Той е на всички участващи и в крайна сметка на всеки от нас. Призив, който би трябвало да отекне у всеки човек, до когото стигне, и който носи със себе си определен вид лична отговорност.

 

„Това не е боен вик на една професия. Той е на всички участващи и в крайна сметка на всеки от нас.“

 

Усещането, че си в безопасност у дома, си има име. Социологът Anthony Giddens го нарече онтологична сигурност: увереността, че това, което сме, ще продължи да бъде, и че светът около нас ще остане, общо взето, какъвто е. По-късни изследователи го разположиха в дома — в постоянството, рутината, контрола, сигурната основа, от която да действаш — и първоначално го изучаваха през собствеността върху жилището, макар че, както показва Виена, сигурността не зависи от това дали стените около теб са твои. Отсъствието ѝ може да бъде измерено. Дългосрочните изследвания последователно свързват несигурното или неподходящо жилище с по-лошо психично здраве, а UN-Habitat изчислява, че около 2,8 милиарда души по света нямат подходящо жилище, а над 300 милиона от тях нямат дом изобщо. Сигурността следователно не е само въпрос на ключалки и носещи стени. Тя е състояние на битието.
Тук, в Барселона, това е годината на архитектурата. Градът е Световна столица на архитектурата на ЮНЕСКО–UIA 2026 и домакин на Световния конгрес на UIA, и с месеци събития, големи и малки — дискусии, лекции, изложби, — обикалят около една и съща тема. Самият град изпробва своите лостове: няма да поднови лицензите на около 10 000 туристически апартамента, когато изтекат през ноември 2028 г., за да могат отново да станат домове. Това не е панацея, но предизвиква промяна. И е нужно. Испанският съвет на младежта изчислява, че млад служител би трябвало да отделя 98,7 процента от нетната си заплата, за да наеме жилище сам; през 2025 г. едва 14,5 процента от хората между 16 и 29 години са успели да напуснат родителския дом.

От многото факти, проекти и процеси на масата три ми останаха, тъкмо защото трудно биха могли да бъдат по-различни. Всеки от тях задейства различен лост: проект, система, процес. Те са примери, а не пълна картина. Нито един от тях не докосва над един милиард души, които живеят в неформални селища, където правото на жилище е най-оспорвано — и никоя статия не би могла да обхване всичко.

Токио: стаята отсреща

Около половината от 7,2 милиона домакинства в Токио се състоят от един човек; в 23-те вътрешни района делът е още по-висок. Най-малките жилища в града — самостоятелни ателиета под 20 квадратни метра — правят възможно да живееш, без да говориш с никого. Архитектката Satoko Shinohara ги нарича развъдник на социална изолация. През 2020 г. над 4000 души в 23-те района са починали, без някой да се грижи за тях или да знае за тях — 1,6 пъти повече, отколкото през 2011 г. Страхът не е само японски. През януари 2026 г. китайско приложение, наречено „Мъртъв ли си?“, за кратко оглави класацията за платени изтегляния в страната. Потребителите му натискат бутон веднъж на два дни; ако не го направят, се подава сигнал до спешен контакт.

Приложението може да съобщи, че някой е спрял да отговаря. Планировката може да настани отсреща някой, който би забелязал. Нейният отговор не е нов и точно в това е силата му. Редовите къщи нагая от периода Едо са споделяли кладенци и клозети, а с тях информация и взаимна подкрепа. Share Yaraicho, споделената къща, която тя проектира с Ayano Uchimura през 2012 г., поставя общото пространство като буфер между най-малките частни единици. Световната здравна организация днес изчислява, че самотата засяга един от всеки шестима души по света. Това, което показва Токио, е, че са ни нужни решения, свързващи многото хора, живеещи сами — пространства, които уважават желанието да си сам и въпреки това оставят открехната врата.
За практиката поуката е проектен параметър: споделено пространство, разположено между най-малките частни единици, предвидено още от първата скица, а не добавено накрая.

Виена: решение, което още държи

Виена показва, че решения от миналото могат да стигнат до настоящето. Около 220 000 общински жилища и приблизително 200 000 субсидирани жилища, построени от сдружения с ограничена печалба, подслоняват около половината от населението на града. Моделът води началото си от Червена Виена през 20-те години на миналия век и въпреки това не е спрял: строителите с ограничена печалба продължават да добавят около 5000 жилища годишно. Тъй като там живее и средната класа, социалното жилище носи малко стигма, а самият му мащаб стабилизира наемите на целия пазар. Не е безупречно — достъпът остава бюрократичен, а жителите с мигрантски произход са недостатъчно представени. Може да се преработи. Но се държи. Тук сигурността идва от правото на ползване, а не от собствеността. Проучване, публикувано от Виенската камара на труда, установява, че въпреки по-високата плътност и по-бързия прираст на населението Виена има значително по-ниска тежест на разходите за жилище и чувствително по-висока удовлетвореност от жилището, отколкото Хамбург или Берлин. Натискът е реален и тук: офертните наеми на частния пазар в града се покачиха с около десет процента през 2025 г.

Той поставя и по-малко бляскавите въпроси, които стоят зад всеки жилищен модел и на които трябва да отговарят и многото му варианти в други градове: колко земя притежава един град, колко е предал на трети страни, как са устроени финансите му като цяло. Да погледнем на север, към Хелзинки, където общината притежава около 70 процента от земята; тази собственост е позволила на града първо да настани хората и едва после да решава останалите проблеми. Възможности има. Това е, което показва Виена.
За архитектите поуката е преди чертежа. Земята, финансирането и възлагането също са проектни въпроси и който стои настрана от тях, оставя заданието на други.

HouseEurope!: вторият опит

Третият пример не е сграда, а процес. През 2025 г. архитектите Olaf Grawert и Arno Brandlhuber стартираха HouseEurope! — европейска гражданска инициатива, настояваща за закони, които да направят обновяването и преустройството на съществуващи сгради по-лесно, по-евтино и по-справедливо от събарянето им. Бяха нужни един милион подписа в рамките на година. Когато събирането приключи на 31 януари 2026 г., резултатът беше далеч под целта. Можеше да се подпише онлайн, за минути, отвсякъде в ЕС; дни преди крайния срок подписите бяха под 80 000. Инициаторите бяха архитекти — напомняне, че професията може да задвижва процеси, а не само да предава проекти.

През септември по-широка коалиция стартира продължение, „Right to Housing! Now and Forever“, изградено върху прост довод: домовете на утрешния ден вече са построени. То обхваща вече не само обновяването, но и финансирането и достъпа. Може и то да не успее от първия път. Но промяна, която започва по-сложно, по-всеобхватно и по-бавно, в крайна сметка може да стигне по-надълбоко. Процесите не стават по-лесни, макар да разполагаме с всички възможни инструменти. Постоянството е може би едно от най-важните качества, които трябва да пазим.

 

„Постоянството е може би едно от най-важните качества, които трябва да пазим.“

 

Лична отговорност
Архитектите вече правят голяма част от това. При преустройства, при ново строителство, при обновявания те огъват бюджети, правила и навици към нещо по-добро. В Grand Parc в Бордо ателието на Anne Lacaton преобрази 530 социални жилища, без да помоли нито един обитател да се изнесе — доказателство, че „построй го“ не означава непременно да строиш наново и че хората могат да останат, докато сградата се променя. Lacaton го е казала направо: архитектите трябва да имат ясни позиции по въпроса за жилището. По-голямата пречка, каза ми след конгреса на UIA брюкселският архитект Laurens Bekemans, съосновател на BC architects & studies & materials, не е законът, а навикът.

Това, което липсва, не са примери. Липсва лична отговорност: ценностите, които изискваме на политическо равнище, пренесени в начина, по който всеки отделен проект се води и предава. Със смелост може да се промени много.

 

„Това, което липсва, не са примери. Липсва лична отговорност.“

 

Личната отговорност обаче не е професионална привилегия. Тя е призив към всички. Поемете я — като обитател, като възложител, като архитект или в която и да е роля, която заемате, и със средствата, с които разполагате. Тези средства не са еднакви: млад наемател в Барселона не може да понесе това, което може да понесе един град или един инвеститор. Жилището засяга всички ни.