Местен лек: да преосмислим уелнеса в хотелите

Прекарала съм по-голямата част от професионалния си живот в хотели, често дълго преди да пристигне първият гост. Стояла съм над чертежи, опитвайки се да си представя как ще се усеща едно място, вървяла съм из недовършени стаи с бетон под краката и кабели, все още висящи от таваните, и съм се връщала месеци по-късно, за да заваря същите пространства, изпълнени с хора, багаж, цветя, храна, шум и цялата непредвидимост на работещия хотел. С годините съм виждала как идеи, които на хартия изглеждат съвършени, се променят, щом истински хора започнат да живеят и работят в тях. Именно оттук трябва да започне всеки разговор за това как да се проектира уелнес хотел.

За първи път започнах да разбирам това в Ню Йорк, където работех с д-р Пратима Райчур, след като бях преминала обучение при д-р Васант Лад. Започнах като терапевт, но Пратима скоро разбра, че прекарвам твърде много време с всеки клиент, и ме премести на рецепцията. Оттам започнах да виждам цялото пространство по различен начин. Пратима пристигаше всяка сутрин в сари и поставяше традиционния знак върху точката на третото си око, но интериорът по-скоро напомняше офис на 57-ма улица, отколкото място, отразяващо света, в който тя живееше. Процедурните кабинети също изглеждаха клинично. Започнах да внасям по-меки акценти и цветовете на Индия, като същевременно наблюдавах как терапевтите и клиентите реално се движат в пространството. Ню Йорк си беше Ню Йорк; хората пристигаха, понесли скоростта и възбудата на града, а ние искахме място, където да се заземят и да утихнат. Едната стая беше твърде малка за процедури, затова Пратима реши да я обгради с мъниста от рудракша. Тя се превърна в нашата стая за Широдхара и медитация, където започнах да водя медитации. Средата имаше значение и процедурата започваше още преди човек да стигне до кушетката.

Срещнах същата идея по различен начин в Марома, на карибското крайбрежие на Мексико. Марома е ясен пример за това какво наистина може да бъде един уелнес хотел. Там пейзажът вече ни подсказваше какво може да бъде преживяването. Жегата, растенията, земята и местните материали не бяха идеи, които трябваше да внасяме. Те принадлежаха на мястото преди хотела. Уелнесът започваше, преди някой да влезе в хотела – чрез връзката с околния пейзаж, климат и култура. Спомням си как денят започваше с изгрева на плажа, докато нашият местен лечител надуваше церемониалната морска раковина. Запалваше се огън, който поддържахме през целия ден; той захранваше тамяна от копал, разнасян из целия комплекс, и подготвяше жаравата за вечерния темаскал. По залез гостите се събираха в сърцето на комплекса след преживяванията на деня. Това, което преживяваха тази вечер, се разгръщаше още от изгрева, вкоренено в земята.

В Хонконг, във Four Seasons, същият принцип се прояви чрез фън шуй. Той не беше нещо, което можехме да добавим накрая като дизайнерска препратка; той определяше самото разбиране за мястото. Процедурните кабинети гледаха към водата – към пристанището Виктория или към басейна, – а самите процедури преминаваха през водата: измиване на краката, духовни бани, пара и дъждовни душове. Мокрите зони имаха един от най-добрите потоци, които съм срещала. Местният персонал ме запозна и с Бай Сан. На всяко пълнолуние, тихо и далеч от гостите, заставахме с лице към пристанището и правехме приношения за изобилие в спа центъра. Беше личен ритуал, част от живота на хората, които работеха там, а не нещо, създадено за меню с процедури. Започнах да се интересувам и от по-малките ритуали. Измиването на краката е прост акт – вода, ръце, крака, – но променя момента. Някой е пътувал или идва от стресиращ град, а сега го посрещат. Започнах да обръщам повече внимание на тези преходи между движение и покой, между пътуване и пристигане. Често именно в такива моменти наистина започва уелнесът в хотелите.

Киото изискваше друг вид внимание. Four Seasons Hotel Kyoto се намираше до вековната градина Шакусуйен, на място със собствена история, и инстинктът ми не беше да пристигна със списък от уелнес програми. Исках да разбера какво вече съществува там. Спомням си как седях в градината с гейша, която наливаше чай и рецитираше поезия, докато пиех. Този ритъм остана в мен – чаят, думите, градината и времето, отделено за всяко от тях. Голяма част от това, което се опитвахме да създадем, вече беше там; нашата работа беше да го забележим. Хотелите невинаги са добри в това. Пристигаме със стандарти на марката, мудбордове и идеи, събрани от други успешни обекти. Изненадващо лесно е да създадеш нещо красиво, което с няколко промени би могло да бъде почти навсякъде.

Днес, преди да реша от какво се нуждае един уелнес център, искам да разбера как ще се движи мястото. Как пристига човек? Какво се случва по пътя? Дали преминава внезапно от оживен коридор в спа центъра, или преходът вече е започнал? Къде се променя светлината, звукът, темпото? И веднъж влезли, как гостите и терапевтите реално се движат в пространството? Именно с тези въпроси наистина започва дизайнът на хотелския уелнес.

Забелязвам тези неща, защото самата аз прекарах толкова години в работа около кушетката. Знам кога няма достатъчно място, за да се движиш свободно около нея. Познавам раздразнението от табла за процедури за лице, разположена прекрасно на чертежа, но твърде далеч, когато реално работиш, или от осветление, което създава атмосфера, но не може да стане достатъчно силно, когато трябва да видиш кожата на човека. Мисля за посоката, в която се отваря вратата, и къде да се оставя чистото и използваното бельо, дали терапевтът може да достигне необходимото, без да прекъсва контакта с госта, и как една стая се връща в пълен покой, преди да влезе следващият човек. Нищо от това не е бляскаво, но е дизайн. Една концепция не е успешна, защото е красива. Тя трябва да издържи на ежедневната експлоатация. Уелнесът в хотелите живее или умира в тези детайли. В Марома проектирахме част от мебелите в процедурните кабинети като подвижна количка. Затворена, тя изглеждаше като част от шкафа; издърпана до кушетката, тя осигуряваше на една ръка разстояние ток, горещи кърпи и продуктите, необходими за процедура за лице или масаж, което позволяваше на терапевта да поддържа контакт с госта. Това беше просто решение, родено от знанието какво всъщност е да работиш около кушетка, и оттогава го пренасям във всеки свой проект.

 

Тук се питам дали не сме се затворили в твърде тясна кутия, като наричаме всичко това уелнес. Уелнес центърът може да бъде сърцето на хотела, но едно сърце е важно заради онова, което тече от него. Случващото се там трябва да продължава в стаята, градината, ресторанта, коридорите и в начина, по който човек се движи из хотела. Сънят и утринната светлина са част от това, както и акустиката, храната, къпането, движението, пейзажът и материалите под ръцете и краката ни.
 

Винаги съм преживявала хотелите чрез сетивата. Може би затова днес ме интересуват разговорите за клиничните подходи към музиката и за неуроароматите. Появява се нов език за това как звукът и ароматът оформят преживяването ни, но хотелиерството интуитивно разбира част от това от много отдавна. В този смисъл сетивният дизайн не е нищо ново за хотелите. Тревожи ме, когато това знание се превърне в поредната формула. Не искам аромат, предназначен да създава спокойствие, да кара хотел в Мексико да ухае като хотел в Киото. Искам, когато е възможно, да усещам аромата на мястото, където наистина се намирам.

Растенията също ни казват къде се намираме. Те ни разказват за климата, храната, медицината, паметта и хората, живели в даден пейзаж. Ритуалът може да направи същото, макар че хотелиерството заимства ритуали много лесно. Темаскал, аюрведа, хамам, медитация и чайна церемония могат да се превърнат в позиции от меню с процедури, щом бъдат откъснати от хората и местата, които са им придали смисъл. Пратима ме научи, че традицията може да пътува. Не е нужно да остане в страната си на произход, за да бъде истинска. Но има разлика между това да носиш със себе си нещо, което живееш, и да го заемеш, защото пасва на определена представа за уелнес.

След всички тези години вече не мисля, че интересният въпрос е къде е мястото на уелнеса в хотела. Мисля, че въпросът е как благосъстоянието се движи из цялото място и дали дизайнът, експлоатацията, хората, ритуалите и сетивното преживяване са свързани с нещо реално. Когато някой ме пита за уелнес тенденциите през новата година или каква концепция за хотелски уелнес ще подхожда на нов обект, не искам да започвам от спа центъра, менюто с процедури или последната идея, която е проработила чудесно някъде другаде. Искам да знам къде се намирам.

Four Seasons Hotel Hong Kong. Пространство за процедури и къпане се отваря директно към пристанището Виктория и свързва уелнес преживяването с града отвъд него.