Какво пропуска образът

Когато гледаме фотография — особено на екран — мозъкът пропуска много подробности. Виждаме само сплескана, двуизмерна версия на преживяване, което има далеч повече измерения.

Ако на фотографията има плаж, не усещаме пясъка между пръстите на краката, нито усещането за залязващото слънце, което бавно потъва под хоризонта. Убягват ни миризмите на автомобили, на растения и на праха от пясъка, и не чуваме нито един от околните звуци — близки и далечни, механични и природни. Но съзнанието ни подвежда: то компенсира липсващите подробности. Може да ги заместим с подробности от последния път, когато бяхме на плаж: усещането за въздуха наоколо или температурата върху кожата.

Но нека помислим какво се случва, когато гледаме фотография на хотелска стая.

Тук се оставяме да бъдем подведени по-лесно.

Знаем, че преживяването на една стая често се различава от снимките. Ако снимките са достатъчно добри, съзнанието забравя, че хотелите са построени да се въртят: персонал зад кулисите, който всеки ден избутва напред онази патина на любезното прекарване на хора през оживен турникет от спално бельо и чисти кърпи — едновременно не-място за бизнес пътуващи и незабравим меден месец.

Виждаме снимка на чиста стая и приемаме, че и въздухът е чист. Виждаме простота и забравяме звука на радиатора, който прещраква посред нощ. Забравяме вентилационната решетка, покрита с прах, която хрипти от усилието да пречисти въздуха на 500 спални помещения.

Тъй като ни трябва къде да отседнем, тъй като разполагаме само с няколко сетива, на които да се опрем — фотография и отзив — и тъй като времето ни е малко, одобряваме стаята. Очите ни не одобряват ярките сини светлини на термостата, докато се опитваме да заспим след кацането. Ушите ни не одобряват далечния ТЪП УДАР на асансьора, който изсипва шумни гости по дузина площадки само на няколко врати разстояние.

Фотографията не може да бъде студена. Тя може само да бъде видяна. Избираме пространствата с онова сетиво, което оцелява при предаването през тази среда. И въпреки това ги обитаваме с всички сетива, които не оцеляват.

Тази дълбока асиметрия действа и в обратна посока: не само в това как гостите избират пространства, а и в това как тези пространства се строят. Хриптящият климатичен агрегат, който неефективно изтласква въздух през тръба, прекалено дълга за капацитета му, не се вижда на фотографията. Синята светлина на термостата не се вижда. ТЪПИЯТ УДАР на асансьора не се взема предвид.

Докато не съществува рамка за тези дразнения, нищо не може да се направи по тях. Ще продължим да строим хотели така, че да продават стаи чрез снимки, и ще продължим да имаме пътуващи, които трябва да ги търпят. Тази липса на почивка се натрупва и се отразява на срещите, на идеите, на писането на книги и дори на отношенията, които избират хотела за временна база на своето развитие.

Съзнанието не иска технологията да привлича повече внимание от средата. В природата въздухът е приятен ветрец. Той не издава хриптящ механичен звук, докато излива лошо филтриран въздух в задушен съд. Климатичната система би трябвало да се изгражда по същия начин и да се вгражда така, че звукът да е по-далеч от изхода на решетката.

Изучавам това разминаване от много години. То е предмет на работата, която върша с фондация, наречена Calm Tech Institute. Дълбоко ни интересува как технологията и пространствата се усещат, а не само как изглеждат.

Твърдо вярвам, че задният мозък — по-старата, по-бърза и по-тактилна част от мозъка — оценява преживяването на една стая в мига, в който влезем. Префронталната кора, напротив, е отлична в четенето на текст и във вземането на решения (например коя хотелска снимка изглежда най-добре за пътуването), но ни управлява мозъкът, който се е развил пръв. Именно той ни дава онова смущаващо усещане за сетивна лишеност — хотелска стая с гола стена, без характер и без въздух — за разлика от хармоничното състояние в стая с изглед, с балкон и с истински материали.

Превърнахме изследванията си в стандарт, наречен Calm Tech Certified® for Spaces, който се вглежда задълбочено във всичко, което усещаме, но не виждаме, и в това как гостоприемството може да увеличи радостта, удовлетворението и повторните посещения, съсредоточавайки се върху обикновено невидимите страни: въздух, светлина, звук, текстура, материал и мирис.

Имаме възможност да променим бъдещето на преживяването, като разширим грижата си отвъд образа — към сетивата. Трябва да ни е дълбоко грижа за материалите, звуците, миризмите и въздуха в едно пространство, защото трябва да го пресъздадем толкова дълбоко и толкова многосетивно, колкото го преживяваме в природата. В противен случай ще бъдем обречени на бъдеще, което вече изживяваме: вътрешни среди, дотолкова лишени от грижа и от замисъл, че единствената възможност да намерим някакъв смисъл да е да погледнем в телефона.
 

 Лобито на Hotel Sommerro в Осло, Норвегия, използва текстури, шарки и приятни материали, за да превърне една историческа сграда в гостоприемно място. Технологията е скрита в нарочно проектирани физически контролни панели. Снимка © Amber Case